Посещение на родния ми край

Без­с­пир­но есен­ни­ят дъжд се про­ли­ва като съл­зи,

вся­ка кап­ка из­пъл­ва сър­це­то ми със стра­да­ние.

Пог­леж­дам, но ни­ко­го не поз­на­вам в се­ло­то –

не­вед­нъж род­ния ми край е бил в ру­и­ни.

Като миг осем­с­то­тин го­ди­ни от­ли­тат и

ни­кой не знае кой съм. Свеж­дам гла­ва,

до­ка­то за­пал­вам ня­кол­ко пръ­чи­ци та­мян –

тех­ни­ят пу­шек от­ли­та към ста­ри поз­нан­с­т­ва.

Пог­леж­дай­ки на­зад, же­ла­ни­е­то ми е из­пъл­не­но –

да дой­да пак и да по­мог­на на всич­ки да се вър­нат.